“Разни хора, разни идеали” Цикълът “Разни хора, разни идеали” е публикуван през 1897г. във вестник “Знаме” и е една от последните творчески изяви на Алеко Константинов. Фейлетонистът, който е представител на социалния реализъм в българската литература от 90-те години на 19в. пресъздава картината на обществено – политическата действителност. Авторът разкрива измеренията на покварата, проникнала във всички сфери на живота и изобличава порока, чието въплъщение са представените в четирите фейлетона социалнопсихологически типове. С помощта на иронията и сарказма са заклеймени кариеризмът и подлостта на помощник - регистратора, безскрупулността и грубият прагматизъм на политическия престъпник, егоизмът и користолюбието на псевдопатриота и духовното обезличаване. Единствената алтернатива на тези негативни явления е поведението на извисените личности, вдъхновени от своя хуманистичен и демократичен идеал. Опозицията между идеализма и практицизма определя идейните внушения на цикъла “Разни хора, разни идеали”. Социалнопсихологическият тип, обрисуван в първия фейлетон изразява житейската философия ни низшия чиновник, чиято амбиция се простира до незначителния пост на регистратор. Жалки и смешни са усилията на Алековия герой да се издигне в служебната йерархия с едно единствено стъпало по – нагоре. Речевата характеристика на героя е основният похват за представяне на героите във фейлетонния цикъл. Разпалената реч на неназования с име помощник – регистратор откроява нищожната цел, която упорито преследва “Зорът ми е да изтикам регистратора”. Това безцеремонно споделяне на намеренията очертава отблъскващия облик на тесногръдия и духовно ограничен егоист, за когото получаването на електрически звънец на канцеларската му маса се превръща във фикс – идея. Желанието на кариериста предизвиква не само насмешка, а буди презрение и отвращение. Действията на чиновника показват най – грозното в човешката природа – загубата на честта и достойнството, унизителното угодничество, безпринципността и подлостта. Монологът разкрива измеренията на неговата морална деградация – безгръбначие, политическо хамелеонство, проявено в отношенията с “големците”, силните на деня. Помощник – регистраторът не се притеснява да признае, че би стигнал и до крайна степен на нравствено падение за да реализира целта си. Главният герой се разграничава от онези свои съмишленици, чийто живот е осмислен от висш нравствен идеал. Той открито изявява подигравателното си отношение към хората, които са избрали ценностите на духа пред изкушенията на материалното. Речта на дребния чиновник е изпъстрена с дисфенизми, открояващи противопоставянето на две несъвместими житейски позиции. Поведението на служителя е най – красноречивото доказателство, че той не е идеалист, а се ръководи от личния интерес и стремежа към материални блага. Първият фейлетон от цикъла “Разни хора, разни идеали” разкрива проявленията на обществената поквара и сатирично изобличава духовно обезличените “герои” на времето, които са загубили човешкия си нравствен облик и с приспособяване към всяка власт, крепяща устоите на злото. Втората фейлетонна творба заклеймява негативното явление, чието олицетворение е мрачната фигура на освободения политически престъпник. Композиционната рамка се характеризира с обръщение към неназован събеседник, по всяка вероятност съмишленик и съучастник в извършените дела. Същинската част на фейлетона е монолога на зловещия герой, който е опиянен от чувството за безнаказаност. Това възкресяване на кошмарните моменти от миналото не е поради проява на разкаяние или от угризения на съвестта. То има за цел да изрази убеждението на злодея, че е над закона и е недосегаем за всяко правосъдие и възмездие. В думите на самозабравилия се престъпник се чувства предизвикателство към всички жертви на политическия терор. Те са обект на подигравка от страна на своя мъчител. Безсъвестният и бездуховен палач се надсмива над техния идеализъм, като издига в култ грубите, първични житейски наслади. Циничната реч на безскрупулния, безцеремонен герой го представя като аморален, опасен социален тип, изпълнен с омраза към хората, които са останали верни на принципите си. Авторът изобличава пороците на обществената действителност, в която злото тържествува, гаври се с истинските морални стойности, наричайки ги презрително “Вятър” и безсрамно, и безочливо се представя за патриотична сила, загрижена за съдбата на отечеството. Мотивът за псевдопатриотизма, откроен във финала на втория фейлетон е централен в третата творба от цикъла “Разни хора, разни идеали”. В нея е представена в сатиричен план житейска философия на онези обществено – политически фигури, които спекулират с националния идеал, ръководейки се единствено от личните си интереси. Авторът използва отново композиционната форма на монолога, за да се осъществи пълното саморазкриване на героя, без всякакви задръжки, без опит да скрие истинските си намерения. Лъжепатриота е своеобразен двойник на Бай Ганьо – като поставя над всичко собствената си изгода “келепира”, като своя безскрупулен събрат презрително назовава възвишените идеи “вятър” и “бошлав”. Героите са обединени от стремежа да се облагодетелстват от сложната политическа ситуация, за да осигурят благоденствието си. Символният образ на солунската митница се превръща в знак за непочтеното домогване до материалното богатство без оглед на средствата. Авторът заклеймява недостойната и срамната политическа игра, в която са заложени националните интереси. Откроява се опозицията между свещения идеал – освобождението на Македония. В разбиранията на псевдопатриота за печелившия начин на преуспяване се открива сходство с възгледите на кариериста от първия фейлетон. Свързва ги изразеното убеждение, че най – сигурният път към издигане по стълбицата е унизителното покорство и подчинението на висшестоящите. Различни са проявленията на това духовно обезличаване пред по – силните, но общото е отблъскващата, будеща погнуса робска психика. Темата за незаличените следи на робството о поведението на Алековите съвременници е особено актуална за българската литература от 80-те и 90-те години на 19в. Мотивите за раболепието и загубата на човешкото достойнство са разработени и в последното произведения от Алековия фейлетонен цикъл. Тази творба, публикувана след смъртта на писателя, обобщава неговите наблюдения за сблъсъка на контрастни възгледи за общественото поведение на личността. За разлика от другите фейлетони, творецът избира диалога, като най – подходящо средство за представяне на взаимно изключващи се позиции. Разкривайки схващанията на чичото, авторът изобличава конформизма, примирението със социалната несправедливост, фатализма намерил израз в разбирането за неунищожимостта на злото и безсмислието на всеки протест срещу произвола на властниците. Загубилият духовната си свобода герой е направил своя избор – да не се бори срещу неправдите, които са неизкореними. Последният фейлетон е единствената творба от Алековия цикъл, В която образа на “ветрогонците” има по – разгърнато присъствие чрез ироничните реплики на младежа. Те не представляват неговата житейска философия и политическите му убеждения, но изразяват несъгласието му с наставленията на чичото. На жалкия егоистичен “идеал”, белязан с моралното падение, авторът противопоставя своя свещен идеал, чиято същност са свободата на духа, благородството и любовта между хората. Цикълът “Разни хора, разни идеали” изгражда в художествено – публицистичен план множество от типизирани образи. Фейлетоните на Алеко Константинов представляват “жесток обвинителен акт” против моралните герои на мрачната епоха, превърнали се в олицетворение на обществената поквара.